[RG®]

В България има много филмова мая, смята режисьорът на "Георги и пеперудите" и "Проблемът с комарите..."

Историята на Андрей Паунов може да започне и от един есенен ден. Tой се отправя за първия си учебен ден във ВИТИЗ, където е приет кинорежисура. Сяда в залата, където тържествено влиза Владислав Икономов. "Добре дошли във ВИТИЗ, драги студенти, на добър час!" Точно в този момент таванът с грохот се срутил на пода. Времето е Жан-Виденовото - "пълно безумие, имаше стачки, митинги, миришеше на марихуана, говореше се за революция. Накрая нищо не стана". Не заради тавана, а за да му се случи нещо поне на него той се маха от България. Първо заминава за Прага, където учи чешки, работи като барман, кандидатства и го приемат във ФАМУ, но тогава обучението там става платено, а банките тук фалират. Номадският живот го отвежда в Щатите, където работи по-малко мечтаната си работа - режисурата, и повече от останалата. Преди четири години се връща тук, идва и моментът с въпроса добре, какво искам да правя, а той е наясно с отговора. Среща се със състудентите си Мисирков и Богданов и решават да правят неща заедно.

Семейството му е няколко поколения научни работници. Всичките са професори, доценти "и не знам какво още" по физика и органична химия. Цялото ново поколение във фамилията се занимава с кино или музика. "Ние и досега не можем да обясним на нашите родители с какво се занимаваме. Като се върнах от Кан, нашите ми казаха "супер, супер много се радваме, ама ти кога ще се хванеш със сериозна работа"?"

Следва епизодът "Георги и пеперудите". Всъщност повечето от нас за пръв път чуват името Андрей Паунов по повод този филм. "Лентата жъне огромен успех", многократно прочетохме в класическия медиен жаргон, печели "Сребърен вълк" в Амстердам, а тук създаде усещането, че всеки го е гледал поне няколко пъти. "Да, но бройката на продадените му билетчета е трагична. Ти махни бройката на билетчета, бройката на човечетата, дето са отишли да го гледат, е тъжна. Положението е такова: за три прожекции в Лондон са го гледали повече хора, отколкото в България вече за колко години. Но поначало тук няма усещане за група, която потребява собствения си продукт. Българското е компрометирано и има причини за това."

Когато за пръв път трябваше да се срещна за интервюто с Андрей, стана разминаване и вместо него в студиото на "Агитпроп" пристигна лентата на "Проблемът с комарите и други истории" - филм, който предстои да видим през есента. Лентата - в случая буквално - беше в шест метални кутии, които предизвикаха паника дали да се пращат в Париж или в Кан. Паниката продължила и в следващите два дни. "Копието го носихме из Кан по раници в деня преди прожекцията. Мъкнехме го в онези торби по един лев като палестински емигранти."

Филмът се явява в Кан по случайност. По принцип в регламента не се допускат документални филми, но след закритата му прожекция на "София филм фест" се появило едно момиче: "Аз съм от Кан, много ми хареса филмът, аре пратете ми го."



--------------------------------------------------------------------------------

Винаги съм си представял суета, пластмаса и т.н, но не си мислех, че толкова прилича на Слънчев бряг. Всичко извън червения килим, който е изобщо не е толкова червен и чист - прилича на западнал черноморски курорт. Кан е огромна бизнес среща, в която се купува и продава. Върхът на айсберга е свързан с киното, изобщо с изкуството, което е останало.

(В едно списание кинокритик разказваше за Кан преди 60 години: върви страхотен филм - "Летят жерави". В залата са той, Пикасо и Калатасов - човекът, правил "Жеравите", който печели "Златна палма", и след прожекцията на филма всички - ама всички, до тези, които късат билетчетата, се качват на едно малко корабче и се почерпват в един малък ресторант. Това е представлявал Кан. Сега просто няма танкер, който да побере хората.)

"Нашият филм мина добре. Не ни замеряха с камъни."

Ден след прожекцията на първа страница в списание "Върайъти" излиза ревю за филма. На страницата има снимка на Томи Лий Джоунс в новия филм на братя Коен, до него са "комарите", както Андрей го нарича, с ударение върху "о"-то. А положението с това списание е такова, че или се влиза адски трудно, или, дори да спечелиш награда, могат да те съсипят от критики.

"Проблемът с комарите и други истории"

- Комари, пеперуди, каква е тази работа с насекомите?
- Спокойно, утре няма да се превърна в хлебарка.

Историческите обстоятелства са такива, че в масовата представа думата "Белене" се е превърнала в нарицателно за сърцето на мрака на комунизма. Градът на Лагера. Във филма той присъства, но е само една от историите. Основната естествено е за комарите. Ако се опитам да разкажа останалите под формата на трейлър, то в него ще срещнете акордьор, който свири етюди на Шопен и собствени композиции в стил буги-буги на пиано "Красной октябр" - самата Надежда Крупская се била упражнявала на него. Католически свещеник на орден от 1791 г., от когото разбираме, че комар на италиански е zanzara. Ловец на прасета с пушка "от Сталинград, Съветския съюз", и знае, че "всичко може да се отстреля, всичко може да се овдови, но комарите - не!", кубинец, който свири на китара и пее насред маковото поле пред АЕЦ и мечтае за атомна централа, учителка по танци, от която научаваме, че виенският валс е лесен - "съдържа 180 стъпки в минута", база на НАТО и военослужещите, които служат там, защото "това е предизвикателство", т.нар. Втори обект - лагера, и пазач, който е убеден, че в него трябва да се развива исторически туризъм. И че комарите ще придадат само екзотичност на обекта.

Режисьорското поведение, избрано от Андрей, създава ефекта на пълната ненамеса, отстраненост и безпристрастност. Същевременно е повече от ясно, че това не може да се постигне без създаване на такъв контакт с героите, при който се е срутила и последната преграда към чистото доверие.

"Преди всичко филмът е екип, събандитство между Лили Топузова, историчка от Торонто, Мартичка (продуцент), и операторите Жоро и Борис. Всеки един поотделно имаше контакт с хората. Контакт с цял един град."

Колкото до историята, в известен смисъл тя тръгва от Лагера, но свършва в друга посока. Една вечер Лили Топузова се появила със снимката на жена, която намерила в библиотеката в Торонто. Била съдена за лагерите. Името й е Юлия Ръжгева. "Ще ми помогнете ли, можем ли да направим филм за нея?" Аз, като чух филм за лагери, казах о, не, абсурд. Казах й: отиди, виж я и ни разкажи. Тя така и направи. После отидохме заедно. Но лека-полека започнахме да откриваме града. И така тръгна проектът. Прекарах много време сам там. Трябваше да стоя, да се побъркам от скука и чак тогава да видя
какво се случва между листата
Въпрос на време. Това е просто поглед над един град, парчета живот, подредени в нещо, в което можеш да потънеш. В крайна сметка тяхната история е целият пъзел.

Има и много пипани, поставени епизоди, но не откъм истина и достоверност, а като ситуация. Познавайки хората, можеш да предвидиш какво ще се случи. Можеш да поставиш момента, но да оставиш хората да бъдат себе си в тази рамка. Без напътствия.

Има много литературност, има и натурален живот, който е търсен и чакан да стане.

Филмът е изречение. Когато стане ясно какво е изречението, се връщаш обратно да търсиш думите. А не хващане на парчета от пространството. Трябва да знаеш къде искаш да отидеш. Тук, разбира се, в изречението вкарваш и собственото си отношението.

Не сме го пуснали в Белене, те имат празник на града, събор, културна програма и ще го пуснем тогава.

Всеки творец си има муза и, както още уточнява Ален Боске, всеки път тя се явява в различна форма. На някои им трябва пиене, гнили ябълки, плочите на Караян, звездно небе, басейн с пепси кола, сметка в банката, красива проститутка, южният вятър...

"О, панелният блок ми върши идеална работа с огнените цветове по него, с човека с татуировки, който пие бира в осем сутринта сред саксиите с цветя, дето майка му полива. От това могат да станат смазващи филми."

За Андрей българският контекст е преди всичко портрет на посткомунистическия свят и неговия абсурд, в който има ужасно много материал - тъга, хумор, каквото искаш. "Тук са всички подправки, за да сготвиш манджата." В този смисъл за мен България е страхотно място да правиш филми. Това е държава, в която всеки човек си има свой собствен арт проект за балкона! Хундертвасер пасти да яде. Ама погледни само какво става!"

Двама души клечат на отсрещния балкон в кайсиев нюанс. И те ни гледат. Малко като във виц за Щирлиц.
"В България има толкова много хляб, толкова много мая за месене на филми! България в момента е като Италия в годините на неореализма. Има герои и драма. Има

парчета душа във въздуха

Хората, които правят документални филми в Германия и Швейцария, летят до Индия. А тук просто излизаш навън и филмът е готов. Това е велико - хем да го документираш, хем да вкараш собствената си поезия и изречение."

Тепърва предстоят няколко феста за "Комарите" - в Оксфорд, Карлови Вари, Сараево и още няколко места. През есента предстои да видим и филм с Йосиф Сърчаджиев, Илка Зафирова, Мама Злата и Гергана Джукелова. "Три сестри и Андрей" - анимация по Чехов, или Чехов сто години по-късно.

А и освен това "ще има още филми. Има още много насекоми в природата".

в. Дневник