[RG®]

Фотоувеличение

Александър Михайлов представя мащабен фотографски проект за истинското лице на българските народни традиции

Във време, когато повечето обичаи са се превърнали в режисирани туристически атракции из заведенията по Черноморието, фотографът Александър Михайлов подхожда към традициите в България по един по-изследователски и искрен начин. В продължение на няколко години Александър обикаля най-колоритните и уникални места, съхранили обичаите в България. Фотоалбумът "Традиции" съдържа над сто и петдесет фотографии, придружени с интересни текстове от местата, които е посетил. Сред заснетите ритуали са конните състезания и пазарите на животни по Тодоровден, пазарът на булки от ромския клан калайджии в Стара Загора, сватбите в село Рибново, поклоненията в Демир Баба Текке, мъжките хора по Йордановден, чудесата около 13-и и 14-и септември на Кръстовден, Заговезни, кукерите, Васильовден и нестинарите. Всеки от ритуалите е заснет в автентичната му атмосфера, така, както се случва, без режисура.

"Водещото при подбора беше да бъдат непознати, атрактивни и уникални - да ги има само в България или ако ги има някъде по света, да не е същото", обяснява фотографът. И е успял. Албумът разказва с нагледни снимки за мохамеданската секта на казълбашите, които палят свещи и почитат изображения - нещо недопустимо в ислямския свят и все пак присъстващо тук. Задавам си въпроса как е успял да влезе в толкова затворена общност. "Като си репортер, нямаш време да им обясниш за какво точно ги снимаш. Подходът към тях е по-скоро флуид, усещане. Като си искрен, те го усещат. Бяхме с един колега, когато започнаха да влизат хората за поклонението. Той ми каза: "Недей да влизаш, не дават." Но аз пък си помислих, че може и да ме пуснат. И така се получиха единствените снимки, правени някога там по време на поклонение." В работата си като фоторепортер е бил на доста места, които по принцип би трябвало да са проблемни. "Общо взето, хората са добри и ако успееш да подходиш по правилния начин, нямаш проблем. Всеки би се стреснал, ако извадиш камерата и му я насочиш на два сантиметра от лицето, без да обясниш защо."

Александър Михайлов очевидно е привърженик на по-нетрадиционния и интуитивен подход към правенето на снимки. Със сигурност веднага прави впечатление, че не е академичен тип. "Много ме кефи работата ми, много си я обичам. Винаги съм крал занаят, откъдето мога. Тъй като съм занаятчия и се уча от практиката, ми звучи много префърцунено някой като каже еди-каква си фотографска школа или арт. Просто или имаш хубава снимка, която сама говори за себе си, или нямаш хубава снимка. Отиваш, снимаш и толкова."

Идеята за подобен проект е още от ученическите години, когато е бил на традиционните кукерски празници в Перник. Впечатлява го разликата в това как те биват представяни и самата атмосфера на празника, истинското му състояние, което се оказва много различно. "Има едни истински хора, които са пияни до козирката и се веселят истински. Медиите ни показват образи, които нямат нищо общо с фолклора. Започнах да се чудя защо никой не показва празниците в истинския им вид, а всичко е супер подправено."

Любопитството на Александър го провокира да продължи. Споделя идеята си с Веселин Стойнев, за когото казва, че е прекрасен писач. "С него се познаваме от вестник "Сега" - работихме заедно. Помолих го да ми бъде редактор. После се започнаха едни ужасни проблеми с издателства и печатници, но един хубав ден на морето, на "Смокиня", между някакви ромове и бири срещнах един уникален тип. Казва се Пърси (Стефан Попов) и се оказа, че се занимава точно с контрол на качеството при печата. Човекът, когото търсех. Направи много повече от някакъв си там технически контрол."

Александър започва работа като фотограф още 16-годишен. Споделя, че не е бил добър ученик или студент. "Работех всяко лято - да си купя някакви кецове примерно. Като всеки хлапак се увличах да свиря на китара и добре, че навреме се усетих, че не съм никак музикален. Впоследствие се разбра и че съм малко глух. Преди това и със спорт се занимавах. Общо взето, не ходех много на училище. Бях състезател на "Левски" по кану-каяк. Но после видях момчетата, които завършваха спортното училище без никакво бъдеще. Реших да се върна към фотографията - две-три години съм я учил в гимназията. Продадох си китарата, купих си фотоапарат и реших, че вече мога да снимам. Дадоха ми един телефон, на тогавашната главна редакторка на вестник "Сега". Обадих се и казах, че съм фотограф и искам да работя за тях. Тя ме попита на колко съм години и когато й казах на 16, тя си помисли, че искам да отида на стаж. "Не, не, аз искам да работя при вас".

Постепенно започват да се натрупват и историите му около снимките, които прави. Понякога весели, друг път страшни. "Имах един случай миналата година - трябваше да снимам един пациент в Пирогов. Той беше с охрана, но облякох една лекарска престилка и влязох. Обаче сестрата на входа ме позна и започна да крещи. Но пък охраната беше по-назад. Имам някакви секунди, не знам кой е човекът, а в стаята имаше двама. Не мога да ги снимам и двамата, защото имам малък апарат, който снима веднъж и после се бави няколко секунди. Имах право на един кадър. Попитах кой е пациентът, едно стреснато момче ми го показа и направих един кадър."

Друг път нещата са по-страшни. "Най-страшната ми история е, че веднъж по време на снимки се набодох на наркомански игли. Беше преди пет години. Правихме материал за наркотиците и беше около 24 часа работа почти без прекъсване. Бяхме в една изоставена баня. Стоях на една тераса, знаех всеки милиметър, план за бягство си бях направил. Имаше една голяма дупка, метър на метър. Чух шум, скрих апарата, една рошава глава се подава и ме пита дали имам лимонтозу или лъжичка. Дадох им лъжичка. Питаха ме какъв съм. И аз казах, че съм журналист и съм тук да ги снимам. "Ми снимай де, снимай." Единият искаше да се снима, другият не, стана някаква суматоха и пристъпих назад. Паднах в дупката, целият ми крак беше разранен. Четири метра паднах. Апаратът ми се счупи. Хем се пребих, хем апаратът ми се счупи. Все пак успях да направя някакви снимки. Много се уплаших, отидох в една клиника и те едва ли не щяха да ме изгонят. След един месец трябваше да си направя изследвания. Този месец никак не беше приятен."

Докато разглеждаме албума, Александър разказва история за почти всяка от снимките. "Ей тука тази баба се обърна да ми види колата, защото на път за Рибново катастрофирах. Бях на един-два километра от селото и закъснявах. Колегата ми звънна и аз се блъснах в едно дърво. А това ми е в почивен ден, правя го между другото, другата седмица няма да мога да дойда. Газ към селото - тя колата пуши, ама важното е, че върви. И влязох на площада така - с някаква лъскава, но суперпотрошена кола. Старците се притесниха. Тази баба се обръща към колата, излизам и ей това ми е кадърът."

Сашо приема фотографията като занаят. Казва, че най-важното за една снимка е да носи информация. "Има си техника за снимане, цветоусещане, някакви неща, които ти помагат да се изразиш и когато го направиш добре, хората наричат фотографията художествена. Много е лесно да правиш красиви снимки, понякога се шегуваме, че красивите неща са безсмислени. Добре е хем да е красива, да носи някакво усещане, хем да носи и информация. Много е тънка разликата между художествена и репортажна фотография. Но репортажът не е за подценяване. Това е най-силният, най-трудният и най-нископлатеният жанр, тъй като една репортажна снимка остарява бързо, понякога за минути."

Накрая му задавам въпрос за нещата, които иска да направи занапред. "Идеите са най-лесното нещо на света. Може би е добре да говориш за тях - градиш някакъв имидж на някакъв много креативен човек, който много издълбоко си мисли идеите и ги продава скъпо. Но реализацията е по-важна. Идеята може да е страхотна и реализацията да я съсипе."

"Традиции" на Александър Михайлов е в книжарниците.

Капитал лайт