RG®
Регистриран на: 07 Дек 2002
Мнения: 5656
|
 Пуснато на: Вто Дек 22, 2009 2:02 pm Заглавие: Приказка за правяча на кукли |
 |
|
От Захари Карабашлиев и Силвия Валентино Карабашлиева
Илюстрации: pipilota
Някога, в един далечен град, живял правяч на кукли.
Никой не знаел името му, но всички познавали дългото му палто, съшито от пъстри кръпки, странната му шапка, количката, в която седели куклите му, и стария фенер, с който светел в късните нощи, когато работел. Той правел кукли от всичко, най-вече от неща, които хората смятали за непотребни. Обличал куклите в дрехи от парцалчета и ги продавал винаги на едно и също място, до стария храм в центъра на града.
Куклите, които правел той, не били като тези в магазините за играчки. Децата ги обичали, защото с тях се чувствали като с истински приятели. Често родителите на някое дете нямали пари да му купят кукла. Тогава добрият правяч се навеждал към куклите си, сякаш им шепнел нещо, избирал някоя, изваждал я от количката и оставял детето да си играе с нея, колкото пожелае.
Често при правяча на кукли се отбивало едно бедно момиченце, което продавало кибрит пред входа на храма. То познавало всички деца, които идвали с родителите си да палят свещи в храма, но сред тях нямало ни един приятел.
Всяка година преди големия зимен празник правячът изработвал най-изящните си кукли. Когато идвал празникът, хората от този далечен град приготвяли най-вкусните ястия, обличали най-хубавите си дрехи, а децата получавали най-желаните подаръци. Сред тях били и чудните кукли на правяча.
Зимата в тази приказка обаче дошла по-студена от всички зими, които хората помнели. Небето станало сиво, реките се покрили с лед, прозорците на къщите замръзнали, а в комините пищял вятър. Далечният град се сковал от студ. Никой не смеел да излезе извън дома си. Правячът на кукли не успял да продаде нито една, а малкото пари, които имал, свършили.
Дошъл големият зимен празник. Навярно заради необикновено студената зима, а може би и заради нещо друго, в храма този ден не стъпил никой. Правячът на кукли и момиченцето, което продавало кибрит, мръзнели до входа му от сутринта с надежда някой да купи нещо от тях. Напразно. Краткият студен ден започнал да отстъпва пред още по-студената нощ. Една след друга звездите в зимното небе изгрявали от ярки по-ярки, а светлинките в прозорците на къщите изглеждали по-малки от всякога. Правячът на кукли с последната пара от джоба си купил кутийка кибрит от момиченцето, за да може поне то да не заспи гладно в тази ледена нощ. Когато то си тръгнало, правячът на кукли опитал да се подслони в храма, както правел понякога през зимата. Този път обаче тежката врата не се отворила – била замръзнала. Нямал къде да се стопли правячът на кукли, а навън ставало все по-студено. С кибрита, който купил от момиченцето, той започнал да пали клечки, но вятърът ги гасял една след друга. Едва с пламъчето на последната той успял да запали стария си фенер. Извадил всички кукли от количката си, подредил ги в кръг около себе си. Ставало все по-студено. С премръзнали пръсти той започнал да разшива дрехите на куклите и трупал пъстрите парцали на купчина, която зимният вятър упорито разпръсвал. Когато и последната кукла била на парчета, той приближил фенера до купчината и дълго гледал парчетата на своите любимци. Движенията му ставали все по-бавни от студа. Всеки момент ръцете му щели да заспят.
Високо в небето, по-ярка от всички, светела ярката празнична звезда.
Правячът на кукли се захванал за работа. Работел така, както никога преди. От всички парчета на кукли той правел една – по-голяма и по-различна от всички кукли на света. С работата ръцете му ставали все по-топли, движенията – все по-сръчни, а лицето му – все по-добро. Нощта била дълга и мразовита, звездите – много и далечни, а куклата в ръцете на правяча – все по-истинска.
Когато небето започнало да се прояснява, а звездите една по една взели да изчезват, правячът на кукли привършил работата си. В ръцете му била най-странната кукла, която някой някога бил виждал. Била почти готова, само че отпред, на гърдите, й зеела дупка. Правячът внимателно сложил куклата да седне на стъпалата на храма и я подпрял на зида. После разтрил за последно ръцете си, усмихнал се и седнал до нея, за да си почине. След миг обаче усетил, че задрямва, изправил се и чевръсто съблякъл пъстрото си палто. Разкъсал го на парчета, събрал всички червени кръпки и от тях направил едно истинско алено сърце. Вдигнал го пред устата си, вдишал в него последната топлина, която била останала в тялото му, и го поставил в гърдите на куклата.
Призори на небосклона била останала само една ярка зведа. А може и да е била планета. Вятърът утихнал и от небето започнал кротко да се сипе сняг.
На сутринта малкото момиченце, което продавало кибрит, дошло да види стария си приятел и да си поиграе с някоя от куклите му. Вместо него обаче на каменните стълби на храма седяло момченце на нейната възраст с чудно лице и топли очи. Когато я забелязало, то се изправило, усмихнало се и протегнало ръка.
Никой никога след това не видял правяча на кукли в този далечен град. И до ден днешен обаче там се носят легенди за неговото майсторство. Навярно това е една от тях? А може и да е истинска история. Аз я разказах така, както съм я запомнил.
А как ще я разкажеш ти?
Капитал лайт |
|
Въпроси/Отговори
